„ВЪЗМУЩЕНИЕТО НА РОБИТЕ”

Получихме в редакцията една изрезка от сп. „Полярна Звезда", в която е поместено едно писмо на Максим Горки до ония, които се възмущават и страхуват от положението, създадено в Русия след революцията. Писмото е старо, писано близо преди пет години, но сега „Полярна Звезда'" му дава място в своите колони.

Изказваме нашето мнение по въпроса, без да цитираме цялото писмо ономува. който е пратил изрезката и на всички, които биха се заинтересували по тоя доста жизнен въпрос на нашето време.

Безспорни са истините, що съдържа писмото на известния руски писател Горки. Така е, насажданата от векове ненавист в народната душа, намери един ден израз в едно кърваво отмъщение, което в Русия биде осветено като един общонароден акт, като един величав щурм, подет от милионите човеци, които повтаряха, че след утихването на тоя ураган, ще изгрее тяхното щастие. Ония, които са били гледани с очите на презрението, ония у които се е пораждало чувство на яд, на завист и мъка заради разкоша, в който живееха фамилиите на техните помещици, всичкото това множество от хора, както казва сам Горки, днес е превърнато на хищен звяр, който разкъсва, разрушава и мачка.

Това е така и без Горки да ни го каже. Ние знаем, че войните, грубите стълкновения, революции и пр., носят най-добрите случаи, когато въстава звярът у човека, ненаситните очи на когото дирят само кръв, това не може да се оспорва, но въпросът има и една друга страна. Нея никой не засяга. Има една деликатна пружина в машината на човешкия живот, до която никога не се доближава ръката на изследователя, нито на социолога, дори и на съвременния писател-мислител. Това е въпросът за причините на всичко онова, от което ние знаем да се възмущаваме, онова голямо човешко зло, заради което са написани много томове книги.

Нека сега разгледаме предложения на тая изрезка пример за руската действителност. Някога, когато над светлинна на руската душа се беше разперила тъмната птица на царския режим, когато всякакъв напън за прогрес и светлина се задушават с царските нагайките, тогава действително царуваше едно зло и това зло нямаше да секне и до днешен ден, ако дойдеше днешното зло – чудовищното кърваво отмъщение. Ония, на които тогава беше добре (това добре е от тяхно гледище), когато се видеха отдолу в своята борба, когато върху тях премина жестокият валяк на бунта, започнаха да пишат писма на Горки, да апелират за човещина, да говорят за Христа. Ако някога на тях са продумаше за Христос, но не за оня, когото те имаха изписан по своите катедрали, а за живия Христос в човека, който вседневно бива разпъван, тогава тия думи щяха да събудят насмешка, презрение, или пък ругатни. По същия начин сигурно приемат Христа и господарите на днешния ден в Русия, па и навсякъде тия, които смятат, че властта, що държат в своята ръка, е несъкрушима, вечна.

Това, което Максим Горки изтъква в своето писмо, е вярно; то е факт, обаче той на много места подчертава една стара, отживяла мисъл, срещу която вече въстават новите хора, срещу която има отпор в човешката душа.

На едно място той пише така:

„Вие живеехте без да се запитвате, кой ви дава възможност да живеете, коя е силата, що ви подържа"...

На друго място: „Човек, когото бият, без друго ще си отмъсти рано или късно. Това е ясно. Нещо повече, това е справедливо. Разберете ме, най-ужасното не е че се бие, но че не може да не се бие, не дето не се събужда милост, но че не може да се събуди; как можете да търсите милост от едно сърце, в което сте посели мъстта"...

Може би нескромно, но от един писател, какъвто е Горки, очаквахме нещо повече. Тези, па и много още неща в писмото му не ще направят нищо по-добро в окървавената му родина. Мнозина, които са захапали кървавия нож на отмъщението, ще намерят някакво оправдание в думите на писателя и тогава вместо нещо по-добро, повече кръв ще се пролее, повече престъпления ще се извършат на земята.

Ролята на тия, които смятат, че могат да кърмят с духовна храна душата на един народ, е да кажем най-полезното, най-доброто в даден момент.

Ако една ръка се вдигне под подстрекателството на някого и вземе една невинна жертва, тогава тежка е участта на тоя, що я казва. Това мнозина от нас не вземат в съображение, обаче то е един закон, който за ония, що гледат през пáрите на кръвта и дима на отмъщението се явява отпосле като едно необяснимо страдание, като едно несправедливо нещастие в техния живот.

Тоя закон в живота, законът за вечната правда, всеки от нас може да опита. Та ние и без това го изпитваме върху нашия гръб, но не знаем само откъде идва.

Ако застанем на Мойсеевия принцип на отмереното отмъщение, тогава къде е краят на човешката лудост? Ще отговорят, че за края не се грижим. Ами един писател, един мислител, по що се отличава от всеки обикновен човек? Не ли по това, че той гледа по-далече в бъдещето на човешкия живот и линиите, които той му чертае в своето творчество, не целят ли да дадат ония основни насоки, по които ще се излезе от вечното колело на борбите и отмъщенията!

Докъде ще се иде по тоя път?

Разсъждавайки по същите мерки на ума, тогава ще кажем, че сега се гради едно ново отмъщение, т.е. гради се кървавото право на тия, които днес са отдолу.

Да отречем смените в живота не можем, защото те стават – ние гледаме това. Да приемем като върховен закон закона на неотмъщението, закона на братството, това на нашите съвременници се вижда глупаво, безинтересно. Тогава нашият живот не прилича ли на глупав, пиян перпетуум-мобиле, на вечна вражда, заради някакво парче земя, в което утре ще легне нашият труд?

Ние питаме къде са заслугите на ония, които се наричат народни учители, бележити мъже, на които даже приживе издигат паметници, къде са заслугите на божиите служители, на високите камбанарии, на тамяна, който се е изпушил от 2000 години?

Не към отмъщение и разплата трябва да се насочва душата на народа, която мяза на детска душа, защото може да се възпитава. Един писател трябва да види по-далече от оня, който държи нагайката в ръка. И ако тоя писател, мислител, философ, според вечната наука за душата, не е направил поне едно най-малко, микроскопическо добро, ако той не е отвърнал поне един тиранин от неговата жертва, тогава разхлабено и глухо ще стенат струните на неговата лира, гласът ù не ще се отекне в душата на бъдните векове, а неговите книги ще стоят захвърлени, както повреденото ръждясало рало и върху тях ще се натрупва прахът на дългото, мъртво забвение.

За човека е възможно да прояви своята висока природа и в най-трудните, най-изключителните минути на своя живот. Никога не е прав оня, който казва че няма място за милост в душата на човека, „оня, у когото е посята в сърцето милостта".

Това осакатява представата ни за човека. Това не е истина, колкото нескромно да е, ще кажем, че е едно заблуждение, па макар да го е казал Горки, па макар някой император да го казва, даже някой ангел да ни го каже. Човек има в душата си мярката за истината. Там говори един върховен глас, който всякога е непогрешим.

Толстой, който се роди и отгледа също в руската действителност, имаше по-голямо прозрение от Горки да предвиди това, което днес става с руския народ.

Той каза истината право в очите на всички. Той искаше да обърне нейната светлина срещу очите на тогавашните потисници, той искаше да освети пътя и на тогавашните руски революционери, които го не разбраха. И едните и другите не го разбраха. Едните, защото не желаеха да отпуснат своите роби, а другите, защото в душата им се бе набрала една омраза, което те трябваше да изразят в нещо. Днес, след като Толстой напусна Русия, на земята стана трагедията и не е по-добре нито на едните, нито на другите. Това е, защото не Толстой, а една върховна правда говореше чрез устата на Толстой.

Накрая Максим Горки завършва писмото си така: „Но има в страната и една друга сила, една светла сила, въодушевена от една велика мисъл, вдъхновена от ослепителната мечта за едно царство на правдата, на свободата, красотата... Ала каква полза, любезна Госпожо, да се описва с думи красотата и величието на морето томува, който няма очи, за да ги види!"

Не е ясно. Вярва ли писателят в царството на свободата, на правдата или не. Ако не вярва, ако мисли, че трябва да се ходи по тоя страшен път на братоубийствено изтребление, тогава горко на Горки; ако ли пък вярва, тогава как ще се въдвори то при тоя принцип вечно на отмъщение?

Защо тогава Горки да не каже своята дума за тая красота на по-малките от него? Да каже тия думи ясно, смело, пред целия руски народ, пред цялото човечество, пред Бога!

Г. Т.

 

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube