ВОЛЯ ЗА ЖИВОТ

Животът е благо, което всяко същество обича. Но на живота най му знаят цената ония, които поне веднъж е докоснала смъртта. Попитайте запример, що е преживял човек, който е бил внезапно хласнат от стръмен бряг в някоя река, някой дълбок вир. Той сигурно цял живот ще помни ония къси мигове на падането – когато ще е сетил да настръхва в него с всичка сила волята за живот. Нали така понякога лекува народа тригодишната треска? На болния, който из ден в ден линее, та му се отщява да живее, дори решават да му уплашат болестта: съвсем нечакано за него, хласват го в някой студен вир, за да се уплаши и в уплахата си да сети, че затрептява в него всяка фибра, затрептява във воля за живот. – И болният оздравява. Не знам – треската ли се уплашва, що ли, но ужасът събужда в него задрямалата воля за живот и тя побеждава болестта.

Всяко същество обича живота. Отричането на живота е явление неестествено, недъгаво. Песимистите! Поне да мислеха искрено! Сиреч, да вършеха така, както мислят! И песимистът трепери за живота си, както и другите, само че мъдрува.

Искаш ли всъщност да изпиташ някой песимист, отрицател на живота, изведи го нейде на високо, на някоя планина. Склони го да се покатерите на някои стръмни, опасни канари, под които се спуска дълбока пропаст и го накарай да погледне надолу!

Всички обичат живота. И ако така го обичат и желаят за себе си, чудно е защо тъй евтино ценят чуждия. Чудно е наистина с какво сърце убива един човек, който току що се е привдигнал от легло и може би е понаучил нещичко за цената на живота, чудно е как му дава сърце да убие някоя радостно прелитаща мушица. Досаждала му! Най-сетне, какво струва една мушица! Вярно е, една мъртва мушица нищо не струва, ала една жива мушица струва нещо. Ако не струваше, нямаше да бъде създадена!

Някому ще се стори може би нелепо, задето говорим за такива „дребни", „маловажни" неща, ние поддържаме, че малките неща, от които всъщност е изплетено нашето съществуване, са най-важните неща. И преди да разрешим малките неща, ние никога не ще смогнем да разрешим големите.

В тия страници ние говорим за живота така, както всеки го знае – онова, което „знае" и най-простичкия човек, кога притвори очи и произнесе думите „живот", „живея".

Говорим не за оня живот: „съвкупност от ензимни процеси, които стават в живата материя", не и за тези или онези философски разсъждения, нито пък за онова всекидневно живуване на човека – а за живия живот.

И преди да разрешим простите проблеми на живия живот, които естествено произтичат от него, ние никога не ще можем да се възвисим до големите въпроси, които буди тази велика и красива загадка на Бога – Живота.

Ето що чух веднъж като вървях по една горска пътека. Момиченце, 4-5 годишно, върви с баща си. То нещо детинско ще да е брътвяло на татко си, защото очите на бащата весело се усмихваха. Изведнъж момиченцето спря на пътя. „Татко, виж, птиче!" Бащата спря. Побутна го с тоягата си. „Мърда ли татко?" – „Не, като че не е живо". И той натисна с тоягата си. „Недей, татко, нали ще го боли?" – „А, то не усеща, умряло е." – „Ами не може ли, татко, вече да яде като е умряло?" Бащата се усмихна и отминавайки, настави: как щяло да може, нали не е живо?"

„Мърда ли", „нали ще го боли", „може ли да яде" – прояви на живота.

Живо ли е едно дърво или не, лесно се познава: ако пролет напъпи и се разлисти, ако расте, ако се „движи", живо е; ако не мръдва нищо в него – мъртво е. На земята, движението е един признак на живота – без то да е самия живот.

Болката и насладата, скръбта и радостта, между които се люлее животът, са постоянни негови спътници и тях ги знае всяко живо същество.

Гладът и храната, като едно благо за живота – пак всеки живот ги познава.

И няма по-естествено искане от искането на всяко живо същество:

да му се дадат условия и простор да расте, „да се движи" по ония естествени линии, които вътрешните закони на живота му очертават;

да не му се причинява неестествена болка, която би спънала правилния му растеж. Когато житното зърно страда в земята и се бори с почвата, за да поникне навън на божието слънце, това са естествени страдания, наложени от вътрешното естество на живота. Но когато човек отиде и олющи сочната кора на младата фиданка, или ошмули вейките й от току що избуялите листенца – това са неестествени страдания, защото са ненужни.

Най-после, всяко същество иска да не му се отнема необходимото за живота, неговата насъщна храна.

Това са прости истини, които всеки, който живее, знае.

Ето защо всяка жива душа казва: „Дайте ми воля да раста, не ме ограничавайте и не обирайте безмилостно плодовете, които узряват по вейките на моя живот. Оставете ме свободно да ги употребя така, както животът ме учи – за свое благо и за благото на моите ближни".

Но ако всеки човек иска това за себе си, не е ли естествено да го даде и на другите? Благото, което човек иска за себе си, трябва да го даде и на другите. Законът на единния живот така ни учи. И тук – тъкмо тук стои възелът.

И понеже човек е мярка за своите ближни, понеже живее, знае що иска всеки живот. Затова не му трябват никакви външни норми, никакви писани заповеди, за да знае как да постъпи с всяко живо същество.

„Не прави другиму това, което не желаеш и на тебе да правят". Едно старо правило, изказано от великите учители на човечеството; правило, което произтича от вътрешните закони на живота, но замирисало на морал от дълга употреба, само употреба без прилагане.

Макар и старо, това правило не носи временната стойност на нравствена норма, изкована от човеци, а блика постоянно младо със струите на живота.

Всичко изказано до тука са все прости истини, ония прости истини за живота, които всички знаем, но все още не прилагаме. Това са най-малките въпроси, които великият Живот ограничен в нас, ни е дал за разрешаване и те все още стоят неразрешени, а преди да разрешим тях – тези малките въпроси – няма да дойдат големите.

Не седи ли все още неразрешен въпросът за храненето, за хляба на човека? Че е така, показват болестите, що терзаят днес човека – и отделно всеки индивид и целокупния организъм на цялото човечество.

Ние всички знаем, че за да живеем, трябва да ядем. Ала що и как и колко – днес тепърва човечеството целокупно разрешава този въпрос.

Ние всички знаем, че за да живеем трябва да ядем. Но защо живеем ?

Чух веднъж един мъдрец да казва: „Ние ядем, за да живеем. Живеем, за да добиваме разумност. А добиваме разумност, за да познаем Бога".

Една къса истина, до която води дълъг път.

Г.

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube