ВЕЛИКИЯТ СМИСЪЛ

Непрестанно движение е животът. Всяка сутрин слънцето изгрява на изток, минава по своя начертан път и вечер догарят на запад сетните зари на изминалия вече ден. След него в стройни, величествени шествия звездите прекосяват небето и когато сетните съзвездия се спускат на запад към своя залез, тогава далече на изтока пак се разкрехва зората – вестителка на великото светило. Вечно движение!...

Навред по вселената, по земята, до най-мъничката твар, владее оня устрем, който се поражда от живота и всеки в даден момент догонва онова, което денят му носи онова, което му вещае смисъл, радост.

По тия изопнати линии на устрема, що личат като печат върху лицата на всички, тоя набег към незнайно никакво блаженство, са единствените, по които се отличават днес живите от мъртвите.

Човекът се ражда, живее, гледа заобикалящата го действителност, формира свои мирогледи, прилага свои принципи, изживява възторга и разочарованията на своето време и после изчезва – забиват дървен кръст над оная купчина земя, под която заравят тялото му. Умира – казват хората.

Какво стана с неговите желания, неговата мисъл, с онова сърце, което можеше да трепти при вида на една блестяща зеница? Какво стана с оня ум, който до тънкост владееше земните познания, къде е мощта на оная ръка, който държеше скиптър на власт и под чийто замах лягаха хиляди роби в трепетен страх? Къде оня. Който строеше храмове, що зеят днес като тъмни уста – неми свидетели за някогашна култура и прогрес?

Вечно движение е животът, но има ли смисъл всичко това?

Наистина, неуместно е, неестествено дори човекът, който не може да се справи с малките въпроси на своя ден, който не може да напусне за миг водовъртежа, свързващ го към земята, към земните страсти, да пита за смисъла на целокупния живот, за целта и смисъла на великия оня процес, който е разлят по цялата вселена. Когато се говори за смисъл, когато се пита за цел, винаги трябва да подразбираме смисъла и целта на онова, в границите на което можем да бъдем съзнателно активни. Смешно би било човекът, който не знае какво се намира на луната, отстояща от него едва на около 500,000 километра, да иска да проумее със същия тоя ум, целта и смисъла не целокупния живот. Това би го забъркало още повече и неговата немощ би дала за ответ познатата глупост, че животът няма смисъл.

Не, какъв е смисълът на моя сегашен живот – би трябвало да се запита човек. Какво трябва да бъде моето поведение в тоя час, в тоя момент, когато седя на тая маса, или когато съм изправен лице в лице с моя ближен, в погледа на когото чета едно отчаяние или една молба. Какво трябва да бъде поведението ми, когато една ръка за прошка се подава. Това е единственото важно поведение, а не онова, което аз ще трябва да имам през далечните милиарди векове на моя дълъг път. От това не ще се подразбира, че човекът трябва да престане да търси познанието на бъдните дни. Не, вечното търсене, неутолимата жажда са единствения залог за движението на човешката душа. Онзи, обаче, въпрос за смисъла на собствения свой живот все ще дойде.

Човекът поне веднъж ще бъде изправен пред страшното това питане и ще трябва да даде ответ самин на себе си.

Преминават дните ден след ден. Ти гледаш – наоколо гъмжи световната машина в трескав темп. Един е хванал своя брат, наречен враг и го притиска с железните клещи на своята сила и търси правото си. Отчаян стон на ридание се носи в глухата нощ, но никой се не стряска, защото животът е препълнен с охкащи и няма място вече в сърцата за болезнения вой на един сред голямата, обща песен на скръбта. Нататък друг стои на своето високо място и в ръцете му се виждат дебелите въжета, с които е завързал хиляди гърла и цяла мрежа се простира нататък. Вързаните като черни сенки ровят земята и нейните блага, превърнати в злато, трупат пред краката на своя страшен повелител.

Ученият се навел над своите книги, свещта мъжделее, огрява неговото лице и той дири мъничките разпилени тайни за да ги сглоби и да даде на хората плода на своя дълъг труд. И виждаш далече някъде, в безкрайни редове, се движи войнство. Ехти земята като ураган. Бълват огнен дъжд гърлата на страшните машини на смъртта. Големи умове, гении прислужват на нейния студен замах, като че тя тях ще пощади за тая дан!...

Тихо плаче някъде жена и търси сили в своята слаба гръд да отмъсти, но няма нищо, освен една въздишка, която се разлива като отрова из мрачните кътове на нейната хижа.

Борецът за някакви правдини лети на крилете на своя устрем и дири в своето дело крайният ответ на всеки смисъл и в шеметния свой набег, той нищо не подбира и кървави са следите на неговата нога.

Всички те отминават. За всички има дървен кръст и купчина земя. И за мъстителя, и неговата жертва, и за оскърблението, и за тежката разплата. Златото натежава на основата на оня, що е стъпил върху нея, рухва с трясък надолу и свободните черни хора залитат, за да станат изново роби.

Камбанен звън известява във влажния въздух нещо, а червеите – работници на черната земя очакват своя дар. Големият, силният, превърнат на ням труп с глух грохот ляга там, обилно да ги нахрани със своята плът. Жезълът на властелина преминава през хиляди ръце, а те изминалите, лежат в каменните саркофази ред до ред при своите деди.

Черепът на учения се търкаля из сетните останки на някоя рутина; никой го не познава, защото е кух, защото страшно зеят тъмните орбити на нявгашното тънко, наблюдателно око.

Всички преминават те един след друг... Къде отиват? Защо се родиха? Няма ответ, само старата позната фраза, плод на безсилието и незнанието се носи от нечии в други уста. „Няма смисъл..."

Велик смисъл! Колко дълбоко е скрит в човека ответа за великия смисъл на живота. Това, което може да се каже за него, не е плод на ничий ум, не е рожба на някой гений, то е нещо вечно съществуващо. Невярно би било да каже човек, че е намерил смисъл за своя живот. Не, този смисъл е един, той вечен е, той се открива само. В най-тежките може би дни на самия живот, когато се изплъзне из ръката и сетната твоя опора, тогава ти ща го откриеш в самотните часове на твоята мъка като едно затишие, като един тихо пламтящ огън в своята душа.

Да служиш. – Така може да се назове великият смисъл.

Застава въпросът кому? Ти и без това служиш брате мой. Ти, и без това сам да подозираш, си служител, но сам не знаеш кому. Даже и на себе си не служиш, защото истинското твое себе не е познало нито веднъж плодовете на твоя тежък труд. Душата ти не е познала твоята жертва...

Всичко отминава. Всичките ония кумири, за които тежки капки пот течеше от твоето чело залязоха, всички бяха тленни. Кому си служил?

Познай себе си, са казали нявга мъдреците. Но дали това не остана като самотен скрижал, който се изтрива от пясъците, които горящият самун хвърля отгоре му?

Да познаеш себе си, това е смисълът на целия живот, е казано там. Но кой позна онова себе, за което става реч? Хората днес познаха само най-връхния слой на своето аз, онова аз, което изисква скъпи жертви, онова аз, което ликува, когато превием врата на бедния и беззащитен наш брат. Да познаеш себе си, то значи Него да познаеш, а да живееш, значи да служиш Нему. Той е бил преди животът да бъде, защото животът начева от часа, когато Той пожела да го създаде. Животът, това е неспирното движение на душите по безкрайната вселена, великото училище, а Той е вечно пребъдващия Един. Скрит от зеницата на нашето око. Той всеки миг е с нас и всеки миг е в безкрая. Ние знаем само малки проблясъци от Неговото естество. Това е обичта, която нявга ни спохожда, това е малкото добро.

Брате мой, не си ли догадил нявга в рядък час величието на своята собствена душа ? Ако такъв един миг имаш ти, ще познаеш нещо от самия себе и за безмерната обич на Оня, из когото си излязъл. Опитал ли си се веднъж да вникнеш в себе си, да видиш какъв е океан! Страхотно ще ти стане от това, че ти погрешно се познаваш, че не си направил нито стъпка в това безбрежно море на самия себе. Ние сме деца на Неговото величие, но кой ни научи да живеем вън от пътищата, които ни начерта Неговата ръка.

Велик Творец!

От дълбините на Своята предвечност Той слезе и в Своето велико творчество ни извая. Турна на челата ни блясъка на Своята светлина, направи ръцете ни годни за творчество, изписа зеницата на нашето око да не ходим слепци по дългият друм, даде ни сърце от огъня на Своята обич и положи отломък в нас от самия себе – душа ни даде Той.

Направи вселената за нас, обви земята с безброй блага и плодна я направи. Остави слънцето светило да е на нашия ден и милионите звезди пусна в непрестанен ход да виждаме, че Той е жив, че вечно пребивава.

Нас кой научи да ходим в тъмнината на черна нощ? Кой наля отровата на тежка омраза, та да не виждаш себе си в оня, когото искаш да потъпчеш под ногата си? Кой обви в невежество ума, та днес да казват няма смисъл животът? Помъчи се сам да найдеш тоя смисъл в себе си, защото ответът е скрит в теб самия.

Намери Го, защото ще преминат твоите дни и ще обхване скръб душата ти. Ще си мислиш, че не са тия истинските жертвеници, на които си полагат своето сърце и ум. Ще видиш как ще отлетят земните блага от теб и ще останеш сам самин. Кога погледнеш ръката си, горчива болка ще извика сълзи на твоите очи, защото с нея си притискал роб, а ония, на които си служил, зловещо ще се кискат в мрачните ъгли. Ще дойде такъв ден.

Смисли за себе си и твоя ближен и няма да имаш вече по-велика цел, защото ще откриеш Него...

Отминават дните.

Непрестанно движение е живота. Всяка сутрин слънцето изгрява на изток, минава по своя начертан път и вечер догарят на запад сетните зари на изминалия вече ден. След него в стройни величествени шествия звездите прекосяват небето и когато сетните от тях се спускат на запад към своя залез, тогава далече на изтока пак се разкрехва зората – вестителка на нов ден.

Вечен ход. – Знамение, че Той е вечно жив.

Г. Т.

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube