Др Ел. Р. К.

ХРИСТОС ВЪЗКРЕСЕ!

От две хиляди години християнският свят празнува всяка година Възкресение Христово и по дългогодишен навик то е станало едно външно, приятно тържество, в което не взима голямо участие съзнанието и не се търси смисъла на празника. Празнуват верующи и неверующи, бедни и богати, учени и прости. Всички се поздравяват с Христовото възкресение, ала то си остава само един външен по-здрав. Отдавна хората са загубили смисъла на възкресението, те дори не вярват в него, защото науката доказала, че това е невъзможно— с смъртта се свършвало с живота и с душата. Ала не само от това гледище хората загубиха смисъла на възкресението Христово. Христос остана за света само една историческа или дори несъществувала личност, чието значение днес не излиза извън четиритях стени на църквите. Ако хората, ако светът би бил учен, че Христос е Любов и следователно най-великия смисъл на живота, и че за да живеем в Христа, трябва да живеем в Любовта, в любов помежду си, тогава Възкресението Христово не би било само една празна форма, не би било само случаи за външни празненства, или дни само за отмора от всекидневния труд. На тази, именно, друга страна на Христовото възкресение желаем да се спрем в долните редове.

Това велико събитие – възкресението Христово, което фактически създаде християнската епоха, е описано много просто и в четирите исторически евангелия – на Матея, Марка, Лука и Йоана. Това събитие, описано тъй просто, но много съдържателно, както въобще са изнесени в евангелието все така просто, но величествено и монументално всички големи събития и разяснения върху Царството Божие, Мъдростта, Любовта и Истината, е някак си последно събитие от земната жизнена линия на Исуса. Затова то заема място в последната или последните две глави на всички евангелия. след възкресението и явяването на учениците започва другата страна на християнската епоха. от тогава насетне започва величавата писана и неписана, лоша и добра страна на християнската епоха, която в своя завършек ще се закръгли не като епоха, но като ера, включваща в себе си много епохи, най-красивата от които ще бъде тази, що предстои да дойде между човечеството – епохата на сърцето и Любовта.

Ето как е описано това най-голямо събитие за християнския свят в едно от най-достоверните и точни в историографско отношение евангелие – това на Матея. Последната глава 28 от това евангелие започва с следните думи: „И като се мина съботата, на разсъмване в първия ден на седмицата, дойде Мария Магдалина и другата Мария да видят гроба. И ето, стана трус голям: Ангел Господен слезе от небето, пристъпи и отвали камъка от вратата и седеше отгоре на него. Той бе като блескавица и облеклото му бяло като сняг. Стражарите се стреснаха и уплашиха от него и се вкочанясаха като мъртви. А ангелът рече на жените: Не бойте се вие, защото зная, че търсите Исуса разпятия. Не е тука, защото възкръсна” ... Почти със същите думи е предадено събитието и в четирите евангелия. Има известни разлики в подробностите в евангелията на Лука и Йоана, ала те не са важни. Те създават работа на халос на безработни богослови да спорят, кое е по-автентично. В действителност тук същественото са само тия думи: „Няма го тука, защото възкръсна". Можем да сметнем, че и присъствието на ангела, говори още за намесата на пръста Божий в тази работа. Ала същественото е думата „възкресение". Ето на тази особена дума почива една епоха, която се е разгънала вече две хиляди години и продължава да се развива днес и в бъдеще. Тук ние нямаме за цел да разгледаме историческото развитие на тази велика епоха. Нашата мисъл е да се занимаем с най-съществения въпрос – с въпроса за възкресението. Възможно ли е то и може ли да се обясни по научен начин?

В стария завет никъде не се разправя за възкресение, освен че възкресение на мъртвите ще има в дните на Месията, в края на века, когато ще се завърши човешката ера. Там, обаче, се предават няколко случаи не на възкресение, но на телесно заминаване направо на другия свят, на небето – на възнесение (Енох, пророк Илия). Има още няколко случаи на възкресение с помощта на пророците или на допиране на мъртъв до костите на пророк-светия (случаите с оживеното дете от пророк Елисей и оживелият мъртвец, паднал до костите на пророк Елисей). В новия завет два подобни случаи имаме с възкресението на Лазара и дъщерята на Яира от Христа.

Случай като възкресението на Исуса в Новия завет и в книгите на Библията въобще, не е известен. В този случай има нещо предначертано, той е предсказан от пророците и потвърден приживе от самия Христос. Затова в него е намесен пръста Божий – присъствието на ангела при самото възкръсване, при повторното телесно оживяване на Исуса свидетелствува за това.

В древните окултни школи, смъртта и възкресението са били една действителност, един път, едно от най-висшите посвещения на ученика за да достигне съвършенство. Всеки ученик в своя път е минавал през смъртта, за да я надвие с силите на своята душа и да възкръсне в своя телесен живот – да продължи работата си на земята, вече не като обикновен човек, но като съработник на висшите творчески сили, на доброто и Любовта.

Прочее, за окултизма от всички времена, възкресението като действителност е възможно нещо. Целта на човешкото съвършенство на земята е да се преодолее смъртта. Духът трябва да възтържествува, да преобразява и поддържа в равновесие състоянията на тялото. В това отношение, разумният живот, който е напълно непознат за обикновения човек поддържа равновесието, здравето и дългоденствието на тялото. А силите на Духа, в които е самия живот, могат всякога да обновят заболелия организъм и да възстановят функциите и жизнеността на органите на тялото. Ето загадката – когато животът на човека е до такава степен осъзнат, когато духовните сили в него са до такава степен развити, че да могат да контролират и всяко така наречено инстинктивно, рефлексно движение както и вътрешните функции посредством нервната система, тогава възкресението ще бъде една жива действителност и възможност за всеки човек. Така ни учи окултната наука вчера, днес и утре.

Възможно ли е възкресението от гледището на позитивната наука? – Науката от миналия век, която бе ориентирана в чисто механистично-материалистична насока, отговаряше, че всички душевни възможности и явления независими от тялото и функциите му са невъзможно нещо. За тази наука със смъртта на физическото тяло свършва целият живот на организма. Следователно, възкресението на тялото е също невъзможно, понеже то като машина, като механизъм е похабено с настъпването на смъртта. Други сили които биха могли да го възобновят не съществуват. Природата за тази наука от миналия век е неразумна и тя не може да оживи мъртвото. „Само живото може да роди живо", ето максимата на тази наука. Разбира се, тя допуща едно изключение – първичното самозараждане. Някога е станало някъде — на земята или на друго небесно тяло – не е важно, едно единствено зараждане на живота, в една единствена форма – клетка. Тя е дала основата на целокупния живот на земята и другаде, по пътя на сложната еволюция. Това е в най-кратки думи философията на естествознанието от миналия век. Човек, обаче, съзира веднага най-големия пропуск на тази философия в теорията на първоначалното самозараждане. Разбира се, излишно е да се спори и да се задават въпроси – как може мъртвата материя да роди жива клетка, къде остана закона на Хекеля – всяко живо се ражда от живо, какъв е смисълът на това случайно самозараждане, ако това наистина е дело на една сляпа случайност, а не на дълбок и вечен Разум в Природата, който е създал живота и развитието с точно определена цел. И ако наистина съществува Разум в Природата не е ли в негова възможност да създаде и други зараждания на живот – да речем ех nihilo – от нищо, както е създаден първия живот някога? Безспорно, всичко това е ясно като бял ден. Животът не е и не може да бъде дело на неразумна, сляпа случайност. Разумът в Природата, който е създал веднъж жива клетка, може да я създаде многократно при всички времена и условия. И ако на този Разум, на Духа е възможно да вдъхне живот в инертната материя, колко по-малко е необходимо да се възстановят жизнените функции на угасващо или угаснало тяло. За една логична мисъл, която почива дори на изводи от материалистичната наука на миналия век, е възможно възкресението, тази регенерация, в пълен смисъл на думата, на организма.

Ала науката днес далеч не е това, което е представяла през изтеклото столетие. Всеки нов ден на нашето време записва в безкрайната редица учени нови такива, които са дошли по един логично изследователски път до съществуванието на вечния творчески Разум в Природата, който подтиква цялата жизнена стълба към определено, целесъобразно развитие. Можем смело да кажем, че днес няма учени, които да имат стопроцентов материалистичен мироглед. Последният половин век вмъкна в изследователския свят толкова много неща – факти, събития и идеи, които раздрусаха из основи научния материализъм. В съвременната научна мисъл се вмъква нов елемент, който е истинското звено на всички функции в природата, в организмовия свят. Този елемент е вечният Разум, който е вътре във всичко.

И занапред, когато ученият ще разрешава сложните въпроси свързани с жизнените функции в организма и в природата, той ще може да вижда действието на този невидим Разум и да разбира неговите ирационални прояви, в които най-много изпъква той и които за съвременния човек представят още чудеса и невъзможности. Особено много подобни явления, правещи изключения от общия механичен наглед ход (в него има също чудна и величествена разумност) на функциите в организма, се установяват от лекарите върху болни. Затова днес се говори за индивидуално лекуване, при което най-голяма роля играе не лекарството а духът в болния. А що е духът, ако не вечният Разум, който ако не е вечен не може да има творческа и обновителна сила. Карел в „Човекът—неизвестният" е един от хилядите вече днес представители на тази спиритуалистична мисъл в науката за човека. Метерлинк подчерта силно присъствието на разумния дух в царството на насекомите (Животът на пчелите, Животът на термитите, Животът на мравките и пр.) и растенията (Разумността на цветята). Дриш и голямата редица неовиталисти изтъкнаха присъствието на Разума в интимните процеси на клетъчното размножение и развитието на органите в организмите в частност и в цялата природа в общност. Бергсон и безброй много учени и философи от този кръг, видеха проявите му във вътрешния, душевен живот на човека и разкриха широко на света възможността да вкусят от плодовете на интуицията. Айнщайн, наред с много други, заговори за космическия Разум и религиозност. Не може да се изброят безкрайно многото учени и мислители, които имат всеобщо признание и за които Разумността, вечната Разумност, която твори и движи всичко е жива действителност. В своите занимания тук, на земята тия учени проучват с будно око това, в което тази вечна Разумност се проявява. А тази проява е досущ във всичко. Ние не я забелязваме, защото сме потопени в нея, ние не я установяваме като отделна същност, както не можем да установим нашето собствено движение, когато сме в движещия се трамвай. Но ако той внезапно спре, ние веднага ще паднем. Така е, когато се случи някоя органическа или душевна катастрофа в нашия живот и нормалния ход на функциите спре. Тогава, особено тогава, можем да съзрем творческата сила на Разумността в нас и извън нас. Затова тя е забележима само в ирационалните моменти на нашето съществувание.

Днес в широкия свят на науката ние не виждаме много материалисти по научен мироглед. Тях може човек да ги срещне още всред недоучени студенти, ограничени учени или всред политически и обществени доктринери и част от общата човешка маса, която живее с идеите на миналия век. Всред трезви, с проникновен поглед, учени, които виждат и зад формите, предмет на техните занятия, които разбират проявите в живота, такива хора не с материалисти и механисти по светоглед. Безспорно, за да се даде такъв спиритуалистичен тласък на научната мисъл, голяма роля са играли всичките духовни и окултни движения от миналия век. Със своите спиритични явления, с магнетизациите, при които болни оздравяват и мъртви възкръсват, с материализациите и дематериализациите на веществото и човека, с левитацията (волево премахване на гравитацията),с телепатия и ясновидство, с радиестезия и астрален свят и пр. и пр., с всички тези „чудеса" се обърна погледа на учения свят, който в началото отричаше всичко, към духовното, разумното – неговата организация и проява всред видимата природа.

Когато се говори, че научният свят идва да признае присъствието на разумното в живота, не бива да се мисли, че се е стигнало до там да може да се включи това разумно в лабораторна реторта. Разбира се, това не е станало и едва ли ще стане. Ученият свят, па и хората въобще, виждат само резултатите от намесата и проявата на разумното. Затова у мнозина се явява съмнение. Щом не го виждат хванато в реторта, то не съществува. Може ли по-същия груб логичен начин да кажем, че не съществуват и атомите и неговите съставки – електроните и корпускулите или пък витамините – тези обновители на организмовия живот, като не можем да ги видим? – Без съмнение не. Ето тук се явява нуждата от известна доза вяра, която не е едно чувствено отношение към нещата, но резултат на логичното мислене при анализ на фактите. В този смисъл ние можем да разберем мисълта на Учителя, който говори, че вярата е резултат на знанието и опитността. В това отношение вяра и знание е едно и също нещо или другояче казано, вярата е необходимо следствие от правилното познаване на нещата, защото ние виждаме само тяхната най-груба проява – материалната страна, ентропията – последната втвърдена форма. Затова, когато говорим за възкресението като възможност, колкото и научни доводи да се наведат, то не може да се разбере, без известна доза жива вяра, която произлиза от убедеността за безграничните възможности на живите сили на вечния Разум, който работи в природата и живота. С такава вяра нещата оживяват в човека и стават действителност. Само така можем да разберем възкресението, регенерацията на загубило силите тяло, в общност и възкресението на Христа в тяло, като специален случай. Във възкресението като възможност ние виждаме апогея, върха на проявата на вечната Разумна сила, която работи в живота.

За да бъде разглеждането на идеята за възкресението по-пълно, необходимо е да се разгледа и от други страни, по-право казано, в проявите му в други области и светове. В широката природа, в безграничните царства на минералите, на растенията, животните и човека, навсякъде всичко минава в своя път на развитие през два големи процеса – смърт, което значи крайна умора и изтощение и възкресение, което ще рече обнова и живот. Това е един от великите закони, който регулира живота в цялата природа. Като величав символ на този закон природата е създала зимата и пролетта. Нищо не може да възпре живите сили на пролетта и на слънцето да възкресят всичко в замрялата през зимата природа. Всяко цвете се пробужда към нов живот, всяко животинче възкръсва отново в живот и дейност. Разбира се, зимата и пролетта, независимо от това, че са действителност, представят вечен символ, който ни напомня, че разумните сили на вечната Природа държат в ръцете си възможностите да възкресят мъртвото.

Има още една друга страна на възкресението в живота. Тя е в света на чувствата и мислите. Колко пъти в човека умират чувствата и мислите му, особено добрите чувства и мисли! Ала вътрешната природа в човека, която е вечния разумен дух, която е Любов, възкресява отново всяко хубаво чувство и всяка светла мисъл и ги прави още по-силни и дейни. Ето, в тази вътрешна сфера на човешкото естество, в света на чувствата и мислите, възкресението намира своята по-пълна проява, понеже самата същност на тия сватове е по-фина, отколкото грубата физическа материя. Едно ново, с повишен интензитет по отношение на Любовта, Правдата и Истината, възкресение на човешките чувства и мисли е една крайна необходимост в днешното време за всеки човек, за всеки народ, за делото човечество.

Като се говори за възкресението като възможност в живота, може да се постави въпроса, защо е необходима смъртта и защо не възкръсва всеки човек, умрял с тялото си. За да не се спираме на дълго, ще повторим, че смисълът на смъртта е в нейното регулаторско значение, а на възкресението да обнови силите и да ги пресъздаде дори. Според окултното знание, в природата това става бавно с всеки умрял човек и с всяко умряло същество. То става по бавния път на прераждането, при което и физическо тяло и астрално (света на чувствата) и умствено (света на мисълта) се подлагат на още по-голямо преорганизиране и преобновяване. Така работи Разумността за широката общност в природата и човешкия свят, като спазва строго великия закон на Божествената икономия. В този закон се пестят силите, а се използва времето, във всяка гънка на което се проявява мъдростта. А за великите Духове, за големите съвършени личности на човешкия род, които са разгънали в пълнота Божествените сили в себе си, за тях смърт, прераждане и възкресение се сливат в една единна творческа възможност, която в тях става постоянно. Затова Те са всеки миг други, все по-нови, по-дълбоки, по-любящи, по-творчески силни. Ето възможностите на Божествения Разум.

Възкресението на Христа има дълбоко значение от индивидуално, обществено и космическо гледище. Индивидуално – за да се проявят творческите сили на вечния, разумен Дух в човека. с това събитие в историята на човечеството се подчерта една възможност, от мисълта за която човечеството не ще се освободи никога. Тази възможност изразена в Христовия случай, ще подтиква човечеството напред до пълното разгъване на разумните, творчески сили в себе си. Невъзможно е да се разберат силите и възможностите на вечния Разум, без да се включи Неговата най-голяма възможност – да обновява, да пресъздава, да възкресява.

Общественото значение на Христовото възкресение седи в новата сила, която доби неговото велико учение на Любовта. След това събитие, всъщност, почна да се гради истинското учение на Христа всред човечеството. То се гради още и ще се гради до тогава, докато във всеки човек и в цялата природа се разгънат в пълнота всички разумни сили, цялата Любов на Христа. в това отношение Христовият цикъл, не е само епоха в развитието на човека и човечеството, но е най-важния етап в развитието на цялата природа през хилядолетията. Ако възкресението не би станало, светът не би познал Христа. Затова посветените са предричали за Него, защото са знаели, че възкресението на Исуса е тайната на всяко духовно и истинско развитие на човека и човечеството. Христовата епоха започна с възкресението. И ние живеем в онзи неин дял, в който става по-голямо разширение на съзнанието, за да дойде другият ù дял – на разширение на сърцето, на проява на Любовта всред човечеството.

За космическото значение на това едва, едва подчертано събитие в евангелието, ни говорят Учителите на човечеството, които са донесли окултното знание. До Христа светът е живял в своята инволюция, живял е в своя стадий на семе, на посаждане. Пътят нагоре, към духовните висини е бил неизвестен и недостъпен за множеството. Както една тъмна сфера огражда земята в пространството, такава една сфера е ограждала съзнанието на човека и човечеството до Христа. Мисията на Христа е била да освободи човечеството от угрозата на тази тъмна сфера, за да проникне в съзнанието светлината на Божествената Истина и възможности. Христос проби тази тъмна сфера, която е обвивала природата и човечеството, той проби тази тъмна сфера която е обвивала съзнанието. Той слезе в ада и разкъса веригите на злото. Пътят на всичко живо е отворен към светлината и Любовта. Христос разшири съзнанието и обедини света и хората в името на Бога и на Любовта. Ето смисълът, ето великата мистерия на Неговото възкресение.

В името на тази Любов, която ще дойде в света – Христос възкресе!

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube