Д-р Ил. Стр.

ТОВА ЩО МОЖЕМ И НЕ МОЖЕМ

Днес човечеството, твърди че преживява една от най-великите си епохи. Знанието му се простира във всички посоки. Човек изучава звездите, следи техния живот, разгадава законите, които крепят звездното небе, познава движението на планетите и се взира да открие тяхното битие. Земята вече не е загадка за човешкия ум. Атмосферните висини са вече само простори за волни пътувания. Птичият полет не е вече идеал. Глъбините на морето са само място, където ученият изследва първичния живот. А водата, огънят и твърдта са сътрудници при разгадаването на видимото и невидимо на земята.

Какво не може още човешкият гений? Да влее душата си в една симфония от тонове ли, или чрез красива жива реч да опише това, що окото и ухото не могат да доловят? Безспорно всичко може, но въпреки това остава още едно, за което той най-малко мисли и за което най-малко знае, а затова и най-малко може: да познава себе си.

Ние виждаме същия този гений, изпаднал в предсмъртна агония, да разбира, че безсмислено е преживял своя живот. Той съзнава в последния момент, че е забравил да мисли за нещо по-велико, отколкото за всичко, що е можал да направи. Той съзнава, че е съществувал, че е бил... Защо идва човек до този разрив, защо в толкова късен час узнава за себе си? Не е ли черпил той винаги сили от собственото си Аз?

Днес човек живее още извън себе си. Той преживява един кредитен живот. Природата сама кредитира дробовете му с въздух, тялото му – с храна, очите – със светлина, ушити с музика и кожата с топлина. Въпреки това човек не знае да използува този неизчерпаем кредит и е принуден да напусне земята по един трагичен начин. Човек не може да се радва на благодатта, с която Природата го дарява, защото живее само заради земните си наслади и удоволствия.

Ние се храним не за това, че храната ни дарява живот, а защото дразни вкуса и ни създава удоволствие. Дробовете пълним с уличен прах и никотинови пари, защото ни прави удоволствие. Очите ни гледат и се радват на забавни представления, които сами си устройваме, а забравили сме да се радваме чрез тях на природната красота. Ние почиваме, или защото сме преуморени, или защото ни е угодно, без да разбираме смисъла на почивката. Обличаме се с мисълта да удовлетворим едно криво себелюбие. Живеем, въобще, проникнати от чувството за удоволствие, без да можем да се радваме на живота като Божи дар и да го ценим над всичко, като съгласуваме проявите и желанията си с принципите и законите на природата.

Несъответствието между действителността и нашите желания създава всичките наши физически и душевни страдания. А свободата на душата е в познанието на собственото „Аз". Днес ние от всичко най-малко познаваме себе си.

Човек няма обич и любов към себе си. Със своето разбиране на живота като наслада и удоволствие, той е най-голям враг за себе си. Когато възлюбим безкористно живота, ние ще познаем себе си – нашата физическа и духовна същност и ще бъдем щастливи. Човек търси щастието вън от себе си, а то е в него самия, в цялостното съвършенство и себепознание.

Ние не познаваме собственото си богатство. Ние не умеем да го използваме, но знаем да го пилеем, без да подозираме за него. Често ще чуете да казват: „Лекарят ми каза, че страдам от злъчка, сърце, стомах, бъбреци и др." В какво се състои страданието на тези хора? В това ли, че имат злъчен мехур, сърце, стомах, бъбреци или, че тези органи са заболели? Нещастието е там, че тези хора един цял период от време в живота си не са знаели, че имат такива органи или най-много са мислили за тях, когато те са им доставяли удоволствия. Мнозинството се запознава с физическото си тяло, едва когато то е вече заболяло. Тогава в пълно неведение болният и хирургът намират спасението само в лекуване на болния орган. И нищо повече!

Това е нашето отношение към живота. Ние не умеем да се ползуваме от богатството, с което сме дарени! Когато заболеем, почваме да се опознаваме с физическото си тяло, а за другата наша същност, от която зависи всичко в живота, ние не се и сещаме.

Човек е неединен в себе се. Той се проявява откъслечно – без да има хармония между чувство, мисли и постъпки. Той дава простор на своите страсти и похабява и тялото си, и чувствата, и мислите си. Щастието и смисълът на нашия живот не е в това себеразкъсване. Те се крият в единството между физическото, духовното и божественото в нас.

„Когато съберете ума, душата, духа, сърцето и тялото на едно място, ще получите това, което се нарича човек"— казва Учителят.

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube