ТИХИЯТ ГЛАС

С N.

В погледа на един непосветен наблюдател често израства едно голямо недоумение относно смисъла на това, което става през наше време. Обикновено, хората смятат, че Бог не би трябвало да допусне никакво насилие, никаква жестокост, никое противоречие.

Това всъщност, е така. Бог не присъствува при никоя жестокост, при ничие насилие, при никоя лъжа. Величието на Бога се състои в това, че Той е дал всекиму – както на отделните човеци, така и на общностите, – свободната воля за проявление и чака с най-велико дълготърпение да узреят плодовете на преминалия опит.

Божественият порядък е такъв, че там никой не нарушава свободата и свободния избор на другия. Всеки е свободен в своите действия, последствията на които съставят поучителната част на човешкия живот.

Ако в даден момент един човек или група от хора поемат даден път, резултатите, които ще се получат, ще определят качеството на тоя път и възможностите, които може да се очакват от него.

Никога Бог не участвува без наше желание в избора на нещата, както не участвува и в печалните им последици. Неговото присъствие се усеща само, когато Го позовем пред някое дело на светлината, и в момента, когато от огъня на страданията в душата ни се ражда мъдростта.

Присъствието на Бога е неминуемо, когато с милостиво сърце приемаме в себе си някоя страдаща душа, но Той липсва, когато ръката ни е свита за мъст. Любовта никога не може да остане при омразата, защото те се взаимно изключват.

Защо Бог допуска това? – питат някои с горчиво сърце, гледайки нерадостната картина на човешките отношения.

Защо е толкова жесток. Абсолютният и Вечният?

Когато хората решат да вършат престъпления, тогава Бог изчезва. Той остава невидим и велик в търпението си, защото преди всичко е Любов.

Всяко отрицателно дело би могло да бъде друго, – положително и светло. Винаги лошите неща идват, след като са били пренебрегнати някои добри; всякога една омраза идва, след като е била отхвърлена една обич.

Какво искат от Бога лишените от Мъдрост?

Защо упрекваме Бога, Който ни подканяше с тихия глас в сърцето да постъпим така, както повелява любовта? Какво могат да искат хората от Бога, щом като те съзнателно отхвърлиха Неговата намеса и избраха коравия и страшен път на мъстта?

Ако човек драсне кибритена клечка и подпали купа сено, защо ще казва, че Бог е жесток заради вредите, които е причинил пожарът?

Бог е присъствувал, преди да пламне стихията. Неговият глас тихо е подканял към разумност и човещина, към благост и неотмъстителност, но човекът не чул тоя глас, подал се на стихиите на своите емоции, хвърлил е искрата на своята ненавист.

Днес личностите и народите учат великата мъдрост на живота от следствията на своите постъпки. Душите се преорават като целини с могъщото рало на страданията, но нали ние пожелахме това? Не се ли молеше с трогателна нежност тихият глас на любовта да я приемем като гостенка в сърцето си?

Как ще бъдем щастливи, щом не отворихме вратите при това кротко похлопване отвън с тихи стъпки и с молещи очи си отиде Христос. Когото чакахме да дойде с великолепие на победител!

Ще Го чуем ли, когато Той повторно ни позове?

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube