Ек. М-ва.

Първата стъпка

Един венец от лъчи беше сплело изгряващото слънце върху гордото чело на планината, когато Саддодао се отправи с тихи стъпки за далечния град. Благият поглед и кротките, но пълни със светлина думи на Мъдрия още изпълваха сърцето му със странен трепет. Ти пожела да учиш закона на служенето, му каза той, иди в света и познай първата и най-трудна стъпка, която трябва вярно да правиш по светата пътека, – да знаеш, кога и как да правиш добро.

Саддодао се усмихна. Той си спомни за годините, за тежките години, прекарани в борба. И после когато срещна Светлия! Като изгряващо слънце влезе той в живота му. Тих и покорен тръгна Садодао, воден от благата му воля. И сега, след толкова години, за пръв път оставаше сам. Сам със своите мисли беше той. Съмнението и безпокойствието бяха останали далеч от този, който беше тръгнал да се учи.

Защо, мислеше си Саддодао, Светлият ми каза, че е трудна първата стъпка, че е трудно да се изпълни доброто желание – да на-правиш добро. Защо толкова дълго време той се бави да ме остави свободен. Нима не познаваше светия порив в сърцето ми!

Късно през нощта Саддодао похлопа на вратата на малка схлупена къщурка край селото, къщите на което се губиха в полит на планината.

— Влез и си вземи, каквото ти трябва, – чу се из вътре треперещ старчески глас.

— Странник съм, рече Саддодао, мога ли да остана да пренощувам у вас.

— Може, рече старецът и избърса две сълзи, които бързо се търкулнаха по сбръчканото му лице. Внучето е тежко болно, старата се мъчи да облекчи болката му, пък и майка му и тя ни остави за винаги преди три дни.

Саддодао благодари на Бога. Той разбра, защо беше похлопал на тази врата. След два-три дни детето се приповдигна. Скоро за станалото се научи цялото село. Не закъсняха да дойдат и други болни. Той утешаваше, лекуваше, насърчаваше. И когато напускаше селото, всеки търсеше благословението на светата му десница.

След дълго и изморително пътуване Саддодао стигна до големия град. Бавно той обходи дългите улица, из които се движеха множество хора и се спря пред малкия дюкян на един дърводелец.

— Мога ли да остана да ти помагам,- рече той, - у тебе искам да намеря само подслон и храна.

При тия думи сърцето на дърводелеца се изпълни с радост. Той благодари на небесата за толкова навременната помощ. Така ще мога да устоя на задълженията си и да изпълня многото поръчки, които имам за празника, си каза той.

Вечерта Саддодао се намери между цяла дружина радостни деца. В този дом властвуваше трудолюбието, затова бедността не беше изгонила усмивката от лицата им.

Скоро погледите на мнозина се отправиха към него. Мнозина търсеха съвета и помощта му. Все повече и повече той прекарваше времето си между страждущите, и когато звездите заблестяваха по небето, часове наред се отдаваше на молитва и съзерцание.

Един ден при него влезе разплакана жена, която притискаше до гърдите си малко дете.

— Знаеш ли, каза тя, цялото му тяло е синьо. Снощи той едва ли не го преби и мене жестоко нарани. Ти си виновен за това, защо даде пари на този пияница!

Саддодао превърза раната върху изтощената ù ръка и дълго мисли.

Не бяха изминали много дни и при него влезе една стара жена, Тя дълго бърса очите си.

— Какво си направил ти, свети човече, изрече най-после тя. Ти си дал пари на сина ми, на този разбойник. Знаеш ли, какво е направил той с тях? Той е купил нож и го е забил в гърдите на съседа ни. И сега, единият е мъртъв, а другият – в затвора.

Саддодао дълго стоя замислен и неподвижен. Старата беше си отишла, а вечерният мрак беше скрил от чужди погледи строгото и замислено лице на търсещия. Дадох пари, за да намаля людските страдания! Ето втори път моето добро желание ражда зло вместо добро!

Случи се и това: при него доведоха красива девойка, чиито сили бяха сломени от тежка болест. Часове наред той прекарваше при болната и полагаше големи грижи да възвърне силите ù, да събуди наново живота в нея. Саддодао не забелязваше, че все по-малко време отделя за другите болни, че все по-рядко и по-рядко се отдава на молитва и размисъл. Един образ заемаше сега съзнанието му. Често в молитвите му този образ заставаше между него и неговия Бог.

Най-после девойката беше здрава. Беше радост за Саддодао да разпръсва тъмнината из нейното съзнание и да увеличава мира и радостта в сърцето ù. Изумрухо забрави вниманието и нежните грижи, с които беше заобиколена в своя дом. За нея всичко беше изчезнало. Съществуваше само времето, прекарано с него. Заслушана в тихия му глас и загледана в кротката му усмивка, която озаряваше бледото му лице, тя не сещаше, как минаваха дните. Време е вече да си отиде, си мислеше Саддодао, но как да я оставя сама в живота, като е толкова незнаеща и неопитна.

И той си я представяше далеч от него. Тогава сърцето му свиваше тежка скръб, светът потъмняваше и животът му губеше своя смисъл. Тежка и мъчителна борба ставаше у него. Той се видя в нова светлина. Видя се такъв, какъвто не се познаваше до сега. И спомни си той съветите, дадени на мнозина. Колко много люде беше съветвал той да се откажат от своето щастие за благото на другите. И чак сега Саддодао разбра, що значи да жертвуваш своето благо. Но най-тежкото от всичко това беше изчезването на мира в сърцето му. Той не беше вече господар на своите мисли и чувства, на времето си. Саддодао страдаше, и съзнаваше, че не за другите този път страда.

Изумрухо беше разумна девойка. Тя разбра борбата, която ставаше в сърцето на този, който ù върна живота. Тя разбра също и защо мъка стягаше сърцето ù, когато той биваше при другите далеч от нея.

Имаше ли право, си мислеше тя, да лиши толкова нещастници, толкова страдащи от светлината и подкрепата му!

Една сутрин рано в зори Саддодао чу стъпките ù до вратата си и после те бързо се отдалечиха и заглъхнаха. Поиска да стане, да я спре, но остана неподвижен на местото си. И една пустота, такава, която самотата разстила пред себе си, изпълни целия му живот.

Дадох пари, за да направя добро, а съдействувах за престъпления, но те бяха вън от мене, си мислеше той. Излекувах една красива и млада девойка, а пък изгубих мира си, забравих молитвите си и другите пренебрегнах. Ограбвах всички, за да дам на едного.

И той си спомни кротките думи на Сина на светлината: Трудно е да направиш добро, да знаеш, кога и как да дадеш.

Синката на времето беше преминала през лицето му и беше оставила дълбоки бразди по челото му. Тъга изпълваше светлите му зеници. Години наред светата му десница лекуваше, и мъдрите му слова оправяха пътя на мнозина.

Дълбоката борба посребри златната му коса и го направи по-буден. Често в часове на размисъл един образ властно нарушаваше самотата му и една мисъл непрестанно измъчваше Саддодао. Какво е станало с нея, лишена от неговите грижи и светлина?

Една лятна утрин Саддодао се разхождаше из плодната градина. Там той видя дървета, едни от които цъфтяха още, други които току-що бяха завързали плод, а трети – плодовете на които бяха узрели. И сякаш ясно, съвсем близо до себе си той чу гласа на Кроткия: – Сине мой, този, който се грижи да разтвори цвета, не ще ли се погрижи и за узряването на плода? Защо се грижиш за времето? Не е ли Той, който го отмерва? Сякаш невидими ръце смъкнаха оковите, които сковаваха сърцето, чиято едничка грижа беше благото на другите. Саддодао се усмихна. Всичката мъка в душата му се превърна в светлина и Любов. Зеницата му – слънчев блясък – милваше и камъни, и треви, и цветя. Саддодао не искаше вече нищо. Той беше победил последното и най-силно желание у себе си, – да иска другите да бъдат добри. Аз съм този, който трябва да знае, как и кога да прави добро, си мислеше той. Виделината на моя поглед е, която ще направи видими нещата за другите. Да, той разбра. Който иска да служи на другите, трябва да изправи собствения си живот.

Бодро, една утрин, когато птичките разнасяха своите песнопения, и небесният лазур сияеше от слънчевия блясък, той се упъти към дома на Мъдрия. Сега и той имаше, що да сподели с него. След дълго пътуване една привечер Саддодао стигна пред колибата, в която обитаваше Учителят . До зори той стоя пред светия за него дом, без да посмее да похлопа. И когато слънцето се показа зад планината, сплело златен венец от лъчи върху гордото ù чело, той се изненада, като не видя Кроткия да отваря вратата, за да се усмихне на идващия ден.

Най-после той влезе. На стария одър лежеше пожълтяла от времето книга. Върху нея, обаче, ясно личеха думите, написани от ръка, не познаваща колебание:

— Ти нямаш вече нужда от мене, защото аз пребъдвам в светлината на твоя ум, в топлината на твоето сърце и в силата на твоята воля. Помни, че копнежът по Него е, който те роди. И из царството на мрака Любовта Му те изтръгна и направи зеницата ти чиста и светла.

По горската пътека той срещна жени, старци и деца. Всички му кимаха почтително. Светът се усмихваше на Саддодао, и той благославяше вечната светлина, чиято грижа еднакво се простира и върху мравката и върху ангелите небесни.

Изумрухо обичаха всички. Една дълбока кротост и смирение излъчваха тъгуващите ù очи, обаче от всички най-вече тя беше свидна на девойките.

— Копнежът по него, им казваше тя, ме направи да разбирам мъката на другите, а светлината на неговото слово ме направи да позная, що е милост и снизхождение.

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube