Б. К. Б.

ПРЕЗ ЕДНА РАННА ПРОЛЕТ

Когато Тамар Ал Харун, син на могъщия Ал Харун, се възкачи на престола, неговите поданици въздъхнаха от облекчение. Жените повдигнаха очи към Великото светило на деня, коленичиха в Свещената гора, и казаха: „Добро е това, Велики Господарю, и ние ти благодарим за великата милост!"

Цвилят народ познаваше царя, който беше напуснал земята; познаваше и този, който идеше като негов наследник. За никого не беше тайна, че светлите дни, които старият император милостиво подаряваше на своите поданици, бяха дар на младия принц, който имаше в сърцето си много обич за своя народ.

Приживе, синът казваше на своя баща: „Нека ме изслуша Милостивият Господар!"

„Говори, сине мой!"

Това ставаше само на новолуние. Тогава, само, синът имаше право да говори и да изказва своите желания. Бащата изпълняваше едно от тях, не повече. А синът искаше не за себе си, а за народа. Той познаваше добре страната и народа, неговите нужди и страдания. И синът говореше:

— На север тая година пролетта настъпи рано. Снеговете се стопиха преждевременно. Почвата беше мека и годна за посев. Народът хвърли зърното и то набъбна. Животът потече по снагата на благодатната земя и селяните се радваха. Но когато луната се смени, задуха студеният вятър от север и донесе буреносни облаци. Земята като никога отвърна лице и семето загни. Сега е есен. Времето за жетва отдавна мина. Хората се готвят да посрещнат зимата с празни хамбари. Очаква ги глад.

— Какво да се прави? Ще дойде нова пролет, ще покълне ново семе, а дотогава да живеят, както могат.

— Това не ще стане. Аз имам едно желание и то ще се изпълни !

— Какво искаш?

— Тези от юг, от богатата провинция Неуг, да отворят своите житници и да дадат на тези, които нямат!

— Тамар, сине, не знаеш ли, че там живеят най-богатите и жестоки поданици, които при това се ползуват с права? Защо искаш да създам размирици и бунт?

— Аз мислих много, друго не може да се направи. Те са богати, а другите бедни, трябва да помогнат!

Старият цар мълчаливо изпълняваше желанието на своя син.

Народът от север дълго помнеше тая гладна година, когато преди да ливнат първите есенни дъждове, пътищата от юг бяха почернели от кервани, които носеха жито и ориз за храна и за посев.

Така ставаше всякога, когато на запад се извиваше сребърното рогче на новия месец. Дванадесет пъти през годината бащата изпълняваше желанията на своя син. Дванадесет пъти през лунната година, хоризонтите на народа се проясняваха.

Народът обичаше младия принц. Народът имаше право да се радва и ликува, че на престола се възкачва обичен и справедлив цар. Народът трепетно се питаше, какво го очаква сега. Негли новият господар премахне несгодите и страданията, които го смазваха. Народът беше измъчен и уморен от беди. Ах, те знаеха, че само шепа хора благуваха в тая богата и плодородна страна, те знаеха, че златните пътеки водеха към едни и същи люде, който бяха силни и които бяха устроили държавата си така, както беше удобно на тях. Това беше стара, стара, като света и земята истина. Те мислеха и вярваха сега, че младият цар с един замах само, ще уреди всичко. Те мечтаеха за щастие, за мир, благоденствие, а най вече за богатство, много хляб и много ориз.

Тамар Ал Харун беше не само великодушен, но и мъдър господар. Той искаше да дарява народа си, не само с една ръка. Беше решил да преобрази из основи своята държава. Жадуваше да превърне страната си в рай. Вярваше в благородните пориви на своето сърце и беше решил твърдо да ги следва. Той знаеше, че най-голямото нещастие в една страна се поражда от неравенството. Едни от народа плуваха в излишество, а други нямаха и необходимото. Богати и бедни... Този несправедлив и прастар ред му беше известен. И този именно ред Тамар Ал Харун беше решил да го премахне.

И в едно от първите си заседания той каза на своите сановници:

— Искам да започна царуването си с едно велико събитие. С ваша помощ аз искам да изменя съществуващия ред в моята страна. Вие знаете, че в моята страна, както и във всички съседни, съществува един ред, според който има бедни и богати. Давам ви три дни срок, да помислите, как можем да го променим. Да стане така, че в моята държава да няма бедни и богати. Да премахнем това народно зло!

Сановниците бяха поразени като от гръм. Такова нещо те никога не очакваха. Не беше ли това безумие от негова страна? Кой дотогава беше дръзнал да наруши съществуващия ред в една страна и богата империя, могъща и велика? Кой се беше осмелил да повдигне крайчеца на завесата, за да види блестящото око на справедливостта? Гръм и мълния! Кой можеше да си позволи дързостта да раздвижи здравата почва, върху която първенците бяха построили своите здрави и непоклатими дворци? Бедни и богати е имало от незапомнени времена, и винаги ще ги има, докато свят светува?

Те се гледаха с ужасени лица, убедени, че тъкмо това, което искаше младият халиф беше най-голямото народно зло. Три дни срок им даваше той, за да измислят начин и ред, който щеше да преобразува света! Един по един те напуснаха царската зала със смутени сърца, с бледи лица.

Без отдих и без прекъсване царските съветници заседаваха. Направиха се много предложения, изказаха се всички. Някои от тях предлагаха да се издаде манифест към народа, да помагат на бедните. Но, нали не е било време, когато да не се е помагало на тях? Други някои предлагаха на се отнеме част от имуществата на богатите и да се разпределят между бедните. Трети пък искаха да поканят богатите и доброволно да им се предложи да поделят богатствата си помежду. Разбира се всичко това бяха само думи, никой не мислеше, че това може да се осъществи. Самите те бяха първите богаташи в страната. И да решат нещо в ущърб на своите интереси, това те никога не са правили. Нали затова те бяха там, на това високо и почтено място, именно да запазят своето. В тези три дни те решаваха собствената си съдба, а не съдбата на своя народ. Ето защо всичките направени предложения им се видяха несправедливи, безчовечни, безсмислени. Бедни е имало в миналото, ще ги има и в бъдеще. Такъв е естественият ред на живота. Така е!... Тамар Ал Харун трябва да разбере това! Той не е пръв, който се докосва до тоя парлив и болен въпрос, така неприятен на мъдрите съветници. Царят трябва да се примири със съществуващия ред, това е единственото нещо, което всеки умен цар на негово място би направил. От време, навреме само той трябва да си спомни за бедните. Така правят всички. Кому не са известни тези тайни? Това беше последното решение, до което те стигнаха. И те решиха да посветват младия добър цар, син на достойния и мъдър Ал Харун, да послуша техните съвети, да отложи великата реформа за друго време.

На уречения ден, добрите законодатели, мъдрите съветници, се изказаха обширно върху предложението на младия цар. Думите им бяха меки и ласкави, о как умееха да говорят те!!!.

Царят ги изслуша с достолепие. Могъщият и великият Тамар, ги изслуша търпеливо. Не трепна, не се зачуди. Те бяха достойни съветници на неговия баща. Отдавна той ги познаваше и нищо по-добро не очакваше от тях. Не се разгневи, не възропта. Но дълбоко в душата си почувствува остра и парлива болка. Тая болка, той знаеше, щеше да си остане до края на неговия живот.

Тамар Ал Харун остана сам в царската зала. Дълго той стоя там, потънал в размисъл. Да можеше да прехвърли мост към царството на светлината, да можеше да повика светлите духове на мъдростта — великите братя на човеците, да ги попита, да ги помоли, да му помогнат в трудния час. Беше сам, сам със своята напрегната мисъл, сам със своята власт и със своя копнеж към справедливост.

— Всичко е в ръцете ми, — задъхано шептеше той, — ще разделим всичките богатства. На всеки ще им се даде това, което му е необходимо. Народът ми ще ликува. Ще цъфне страната ми от щастие, велик миг ще изживее народът ми! — Така говореше Тамар Ал Харун.

Незнаен слушател внимателно и трепетно слушаше и бележеше в своята невидима книга, великите слова на добрия цар, на великия новатор. — Чудна пролет възвестява Тамар Ал Харун. Великият Тамар е ранна пролетна птичка. Пъпките на дърветата са набъбнали, ранните цветя красят вече полетата. Тамар Ал Харун, жадуваното идва!...

Тамар Ал Харун спи и сънува, сънува и слуша, незнаен глас говори:

— Рано е още Тамар, не бързай! Не си първият, няма да бъдеш и последният. Чети, Тамар, и ще видиш назад във вековете и други, като тебе са искали да разрешат същия въпрос. И те са искали да издадат закон за тях.

— О, за Бога, кажете ми, какъв закон са измислили, до какво са стигнали?

— На, чети, Тамар! Това е историята на един съвет между умни и добри сановници.

Тамар Ал Харун жадно зачете свитка, който незнайна ръка разгръщаше пред него: — Събрани бяха най-светлите и най-мъдрите по онова време, да решат вечния въпрос за бедните и богатите. Да няма вече на земята богати и бедни, да се ползуват всички хора от природните блага. И великите мъже намериха закон. Велика радост ги обзе. Тогава те решиха да напишат този закон, за да се съхрани на земята, за да го приложат земните жители между своите събратя. Потърсиха перо да го напишат и не намериха, потърсиха книга да го нанесат и не намериха. Тогава Всевишният им казал: Напишете го в човешкото сърце. Там той ще се съхрани през вековете. Така и направиха. Жив и трептящ до днес той е написан там. Когато този закон стане плът и кръв, тогава човек ще светне и всички хора ще станат едно.

Тамар Ал Харун трепна от радост. Ето след един миг само той ще прочете закона, той ще открие великата тайна, пръв ще приложи новото в своята страна. Той устреми наново очи и жадно затърси. Но нищо повече не прочете. Тук ръкописът свършваше. Книгата след последната дума беше чиста и бяла. Почувствува остра болка, по-силна от тая, която го измъчваше преди. И изведнъж го озари светла мисъл — Великият закон беше написан в сърцето му. Тамар Ал Харун повдигна глава и с развълнуван глас раче: „Няма книга, на която може да се напише този закон, няма перо, с което може да се напише. Само твоята Ръка, о, Всемогъщи, може да го напише и само в човешкото сърце, тая велика съкровищница, може да се съхрани. Благодаря, че нося това сърце, с тоя закон!

Кой е този закон? Тези, в чиито сърца е написан, го знаят и го следват. А тези, които го следват знаят, как Тамар Ал Харун на времето, разреши трудния въпрос. Тогава беше ранна пролет и Тамар Ал Харун един от нейните предвестници.

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube