Д-р Е. Р. К.

КЪМ ВЪТРЕШЕН ДИНАМИЗЪМ

"Събуди се, братко мили.
От, дълбок сън ти стани"...

Навън, навън и все навън ь е насочен погледът на човека – гордостта на живота. Той пресилва очи, пресилва мозък, пресилва ръце и нозе. Пресилва сърцето и измъчва душата, както казва народът. И в този луд бяг на неспирно пресилване и самоизмъчване, човек стига до смъртта. Ала не идва до завладяването ù. Той става сам плячка на нейните ненаситни лапи.

Стреми се човек към господство в живота, а става роб на всичко, което създава. Иска да премахне нищетата, а тя го смазва, и той опростява все по-вече в себе си. Създава машини и технически съоръжения, за да улесни живота, а те му служат за собственото унищожение.... Гради, гради човек върху морната земя, гради големи неща – гради наука, която да му отвори очите, да разбере света, да разбере живота, да разбере себе си, да разгадае, да открие пътя: откъде идва, кой е той и къде отива; гради и тоя градеж се разсипва върху главата му и затулва очите му с прах и тъмнина.

Строи човек храмове, създава движения с идейна мисъл, колективно чувство и социални разбирания. Ала всички тия неща отиват в полза само на отделни единици. И човек умира под тежкото бреме на своите "идейни" разбирания и верую...

Така се нижат тежко, тежко дните на днешния човек, като желязото, с което е свързал живота си. И този железен наниз се сплита във венци на скърби, страдания, безсмислия, разрушения и смърт. Това постигна съвременният човек в своя луд набег към култура. Той изгради една чудесна материална култура. В нея са предвидени всички най-дребни колелца, не са забравени и най-ситните винтчета. В мирно време тази материална култура, някак си, върви, ала в дни на всенародни сътресения спира всичко, рухват всичките ù устои, спира да диша тя – кумирът, Богът на днешния човек, неговата материална култура. Тогава се вижда, що е тя и от що е създадена тя. Тя се ражда в мъгла, в дим, в хаоса на човешките неориентирани стремежи и страсти. Тя изчезва също така, както се е родила – изчезва като дим в хаоса на собствените разрушения.

Има един стар закон. Той гласи: когато нещо се зачене без любов, животът му е страдания и мъки, а краят му – смърт и разрушения. Такава е ориста на човешката култура. Тя е рожба на ума, насочил всичките си сили само навън. В това дело няма живот и красота, защото не е оплодено от духа на вечния живот, защото е родено без любов. Умът, който живее окован в железни закони и обръчи, мисли само за лична угода, стреми се към успехи и външен блясък. Той създава черупки без живот, създава собствената си гробница. Какво може да се очаква друго от него, от една егоцентрична култура на ума? – Тя сее безумие и ражда смърт. Тя сее бодили и събира тръни. Тя търси успехи, правда и добро, а жъне нещастия, неправди и омраза.... Така загива рожбата на ума, културата на днешния "разумен" човек.

Из глъбините на човешката душа по цялата земя се повдига зов: стига тоя луд набег навън, край на тази външна динамичност, обърнете погледа си навътре, към себе си! Погледнете към душата си, към сърцето си! Обърнете очите си навътре и извадете безчетните ценности, които се таят в техните глъбини. Всичко там е чисто, красиво и вечно. Само в недрата на душата и сърцето хората, човеците на земята, могат да се обединят, да намерят единството на своя произход и да видят, че са братя. В глъбините на душата ще разберат, от къде идат, къде отиват и как да живеят. Ще разберат, че има един Баща, Разумен и Всеблаг, пред Когото всичко и всички са равни, в Него всички са едно. И животът на човеците ще добие смисъл и ще се изпълни с любов и обич. Ще се родят импулси за творчество, работа и радост. И всяко дело от ръката на човека ще бъде благословено.

Ще дойде нова култура, родена в любов. Нейните ценности ще бъдат живот, а плодовете ù мир и радост. Из глъбините на душата и сърцето ще се роди братството между всички хора, между всички народи на земята. Една култура, родена в любов и братство е истинска основа за трайно творчество, живот в преизобилие, радост и мир. И тази култура, този живот е толкова близко до човека! Пространство и време не ги дели. Необходимо е само едно просто насочване на погледа към себе си и дейността навътре, в сърцето и душата. В тази безшумна дейност ще намерим себе си, ще намерим пътя към Бога и любовта към ближните си. И от сърцето и душата на всеки човек ще се роди най-хубавото на земята – братството, правдата и обичта към другите, към всичко, което Бог е създал. От сърцето и душата на всеки човек ще се роди новият живот, в който разрушенията и смъртта ще изчезнат. Човек ще стане средище на най-хубавия живот, в който мисълта за себе си е еднаква с любовта към ближните и служенето на всичко, на цялото.

В Учителя (Възможности за Щастие, стр. 359), намираме една от най-красивите и велики мисли в това отношение. Той казва: "Да изпълняваш волята на Бога, значи да служиш на себе си. Да търсиш Царството Божие и Правдата Негова, значи да служиш на ближния си. Да славиш името Божие, значи да служиш на пялата вселена". Пътят към този живот в пълнота е в сърцето и душата на човека.

Един нов живот на сърцето и душата, една нова вътрешна динамичност, в която службата към себе си, към ближния и към Бога се сливат в хармонично цяло, са единствените основи на бъдещата нова култура, която единствено може да бъде култура на трайни ценности, живот, мир и братство между всички.

Стига вече гледане навън, да обърнем погледа си навътре и да създадем новия живот на любов и обич!

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube